За почитателите на творчеството на Чудомир...

[Krista bg]

Весал, ако сметнеш, че е това, което съм написала не е за този подфорум - изтрии темата. Това, на базата, че тук е "лично творчество", пък аз искам да напиша нещо, което е от автор, когото много харесвам.
Влизайки понякога тук, чета много интересни неща и по-скоро подфорума "лично творчество" го приемамам като форум за литература и изкуство. Иска ми се да публикувам, да кажем, ето този разказ на Чудомир (който по моему се връзва чудесно с нашето съвремие). Изобщо, неговите разкази много ме разтоварват и забавляват, та си мислех, че и на други ще им е интересно..... Но ако има някакъв проблем, за което се извинявам предварително, моля те да изтриеш написаното.
Само още нещо: искаше ми се да има наистина подфорум за "Изкуство", където ще можем да пишем и почитателите на различни видове изкуство, такива като мен, които не са таланти да създават такова, но поне обичат да му се наслаждават.....Но..това знам, че не зависи от теб... Ето и самия разказ:

СУДЖУЦИТЕ

При ветеринарния лекар Тровикучков, влиза един пълен, валчест чичо, мига с очички и дума:
-Суджучец, господин докторе, говежди суджучец донесох за панаира. от Ямбол съм. Имам си документ оттам. От вас позволително искам само за продажба.
-Къде е той?
-Долу е, г-н докторе, долу! До халите е, в каруцата.
Тровикучков тръгва бавно по стълбите, спира на площадката и почва да души като куче из въздуха.
-А колкото за стоката, прясна е, г-н докторе, прясна е! Преди четири деня собственоръчно и лично съм я приготвил. И на сол е докарана, и на пипер! Другите не слагат, но аз и кимион й турих повечко. Богато нещо е!
Тровикучков доближава колата, души наоколо и пак прави гримаса.
-Да отворя ли чувалите, г-н докторе? Ей сегичка1 Ще отворя и лично ще ви отрежа парченце! Няма да го избирам. От който се падне. Аз снощи дадох на господин Джакова и на народния представител Двегушев, да го опитат, и си облизаха пръстите. Уж по едничко, знаета, рекохме да се почерпим, че още по едничко и нали мезето хубаво, сръбнахме си здравичката тримката. Ех, партия, знаете1 Няма как! Трябваше да се поддържаме.
- Няма нужда да режете - отсича Тровикучков, като забива нос в първия чувал. -Суджукът е развален. Вмирисан е. Ще бъде конфискуван и унищожен.
Топчестият чичо става елипсовиден. Забърборва нещо бързо, размахва ръце, а очичките му святкат, святкат като сачми и пот избива челото му. Оставя каруцата и изчезва бързо.
Тровикучков дава нареждане да се пази колата, докато дойде агент от общината с гальота, за да го изхвърлят край града. След това прескача насреща у Петко Локума да премери температурата на кучето му и пак се връща.
Пред халите го среща председателя на околийското бюро на партията, Джаков.
-Докторе,-започва той строго, - Стоката, която си конфискувал, е моя и като така, причини за това нямаш. Отвън чувалите могат да понамирисват, защото по-рано са пренасяли цървули, но те не са мои, суджукът е пресен и мой. Освободи го, за да не се усложнява работата в твоя вреда.
-Не мога, г-н Джаков! Вмирисан е и според законите....
-Никакви закони! Миризмата е нещо относително и зависи от носа на човека. Ако го бавиш тук, наистина ще се вмирише и ще те държа отговорен. Толкоз!
Джаков тръгва нервно надолу из улицата, а докторът тъпче на едно място и нещо предъвква.
-Господин докторе, господин докторе, - писука разсилният, - викат ви по телефона горе!
Тровикучков си избърсва челото, пухти и се качва в канцеларията.
-Ало....Аааа, вий ли сте господин Двегушев! Е! Да, да да! Мирише малко, знаета, задушил се е от пътя, но ще видим - дано нещо му се помогне, та да не губи човечецът. Да, да, разбирам, но...Службата, знаете, такваз...законите. Ще видим, ще видим...Довиждане, г-н Двегушев, довиждане! Поздравете госпожата, децата...
Тровикучков слиза пак долу и заповяда да се свалят чувалите.
-Извадете всички отвън! Ха, така! Хм, да! Има и здрави между тях. Отделяйте настрана тези парчета, тези, тези и тези там. Така. Достатъчно! Хайде, товари сега и заминавай! Бързай! В два часа всичко да бъде продадено! Чуваш ли? Продадено!
Валчестият чичо се подсмихва скрито и тръгва с каруцата. Тровикучков се обръща към градския агент, който току-що е пристигнал.
Няма нужда от каруца. Вземи тези суджуци под мишница и да идеш....А пардон! Петре, Петре! Донеси газ! (Разсилният донася газ и полива добре) Ха сега вземи ги и да идеш отатък турските гробища, зад говеждия пазар, да изкопаеш една дупка и да ги заровиш. Дълбоко да ги заровиш, разбра ли? Че цяла чума за града са.
Общинският агент Теньо Шаламанът, грабва суджуците, мята се на гальотата и тя се заклатушква като болна от ишиас. Едно дръгливо куче я подгоня, потичва след нея, потичва, но види се, подушва миризмата, спира се до една обелена наполовина акация на тротоара, почесва се и пак се връща.
На другия ден Тровикучков пристига в общината, повикан да прегледа един болен кон. В задния двор, където е оборът и жилищните помещения на агентите, се спира втрещен. По ниските стрехи на жилищата, по стълбовете и прозорците навред окачени да съхнат суджуци. Същите суджуци, мазни едни, лъснати, възсурови.

-Шаламан, хей, Шаламан! - изкрясква гневно докторът.
Шаламанът, бос, по долни дрехи, с игла и конец в ръка, изскача из една стая до обора и събира чинно нозе.
- Какви са тия суджуци?
-Говежди, г-н докторе!
-От вчерашните ли?
Шаламанът изпуща иглата и хък-мък, хък-мък - не може да изхъка нищо.
- Не те е срам да ядеш такова умирисано нещо!
-Аз...аз, г-н докторе, а таквоз... През войната ме раниха в носа и не подушвам нищо.... Аз, г-н докторе..... и Юрдекя яде от тях, и Тончо, и пожарникарите... Те не са ранявани и пак ядоха....таквоз...
-Пфу, животни! Ами като не подушваш, не ти ли горчи газта?
-То, горчи малко, ама Юрдекя вика, че в Лузияна пиели газ, кога ги боли корем, а мене ме присвиваше, таквоз....Полза имало, кай Юрдекя, и аз го послушах. Нали е ходил в Америка.
Докторът забрави за болния кон. Само свари да се прекръсти и бързо излезе.

[vvaallyyaa]

Ооооооо, тука съм! е, те това следвщото, го знаех наизуст някога, в доста по-младите години...сега...ша го караме на copy&paste


Без късмет

- Жената бе, братче, жената - оплаква се бай Симо, шивачът от казанджийската чаршия. - По цял ден мели, чумосва комшийките и подмамва чуждите кокошки да носят в нашия полог, а вечер, като се прибере, кълне, кълне, докато й се запенят устата.
- Да пукнеш - вика, - да се смряскаш, че и червеите да не могат да те намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер - вика, - че и аз бял ден да видя! Мари, боже - вика, - какви бяха тия късметлии жени, дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не мога да се отърва?... Дано озъбен те намерят насред пазаря агентите, - дума, - та и аз да се засмея един път в живота си...
Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози семейното положение.
- Цанке бе - думам й, - мъча се бе, гълъбо, трудя се и денем, и нощем да те зарадвам и да се махна от тоя свят, ама не ме ще господ бе, душке! От дете още, от пеленаче, мама, бог да я прости, е усещала, види се, че на такава холера като тебе ще налетя, та със сърпа пъпа ми е отрязала, дано ме хване инфекцията, ама на. Главата ми е била като пъпеш дълга, кога съм се родил. Натискала я, горката, мачкала я да я прави валчеста, ама не се пука, пущинята, и не се пука. И с въглен ме е парила по долния край на корема, «клини» да ме не ловят, и с вряла вода ме е къпала, та ми се е свличала кожата като на смок пролетно време, ама кога не е писано на човека да мре, вари го, печи го - все толкова. На третия ден от рождението ми пак ме посолила с две кила едра сол, по очите, по устата и навред ме насипала, та съм заприличал на колибарска сланина, ама ха де! Не ще и не ще! И замърсена светена вода с пръст от здравец и босилек ми е сипвала в коритото, и козина, и перушина за «песцата» ми е слагала във водата. По едно време, като нямаше мляко, започна да ми дъвче залъци и да ме храни, ама й омръзна и почна да ми ги тика в устата целички. Опъвам шия аз и очите ми изскачат като на малко гардже, кога поглъща скакалец, ама насила не се умира!
Като поотраснах, седем пъти от дърво съм падал, три пъти от магаре и веднъж във воденичен улей. И каруца е минавала през мене, и бясно куче ме е хапало, и пчелите ме натиснаха веднъж и ме жилиха, жилиха, та се надух като гайда, и с гъби съм се тровил - вместо да се спомина, все по-голям раснах и все по левент ставах. Вземаха ме войник. Що бой съм изял там, мале мила! И ефрейторът, и младшият, и старшият, и фелдфебелът по азбучен ред са се изреждали да ме бият. И все толкоз. Като се уволних, налетях пък на тебе. Събрахме се двамката, гълъбо - й думам, - и почнаха войните. Войни, войни, войни!... И с турци, и с гърци, и със сърби, и с англо-френци, и всички се свършиха, само тая с тебе се не свърши. Нападна те фронтално, ти ми направиш обход и ми унищожиш фланговете; окопая се някъде, ти ме откриеш; реча да те подмамя да ми влезеш в територията, че да те подхвана оттам, ти се намъкнеш и не излизаш. Рекох да сключа примирие - не щеш. И аз си кротувам и си плащам редовно репарации, а ти думкаш, врещиш и не преставаш. Отчаях се и реших да се спомина. Ще се отровя, рекох, и го ударих на вино. Пия вечер бяло вино и ям печени дробчета, пия вино и ям кебапчета - не помага. Тогава го ударих на черно. Черно вино и печени костенурки, варени крачка, пълнени шерденчета. Наям се, напия се и на туй отгоре, като се върна в къщи, пак ям, дано се пукна най-после и да се отървеш от мене, ама пак не ще. И на ракия го обърнах, и на мастика, и на коняк, и със сода разредявах виното, дано стомахът се разшири, чер дроб да се повреди или далак да се подуе - няма, та няма!
Кажи ми - думам, - какво да правя, та да ти помогна? Ако искаш да легна, да лежа цял ден под сянка, та да простина и пукна, ще го направя още утре. На баня, ако речеш, да ида във Варна, та дано глътна солена вода и се удавя - и него ще направя. Цял гивеч със зарзават да ме накараш да оплюскам, че да ми се надуе коремът и да се пръсне, и това съм готов да сторя. Ако щеш, и червен пипер му сложи, и черен, и люти чушки му накъсай, та дано се отровя най-подире, да легна и да не стана, та да се освободиш от мене и засмяна да тръгнеш из махалата.
...Тъй й думам, братче, тъй я утешавам, а тя врещи като коза, кълне, кълне и фучи, па седне насред двора, рита, скубе си косите и дрехите, докато се запени като бясна свиня по устата.
Таа... Такива ми ти работи знаеш? Ами! Какво се чудиш? Що ме гледаш? Не е болка за умиране то. Я му дръпни едничко! Тъй си е вървяла открай време и тъй ще си върви. Дето думат старите хора: то чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи, и мъж ако не мълчи, де ще му излезе краят, а?

[vesal]

Криста, как може да си помислиш, че ще изтрия нещо толкова добро.
Имаме вече тема "Любими разкази от български автори" и "Любими разкази от чужди автори", в които сме пускали Чудомир.
Но това не пречи! Дори напротив! Така отделен повече хора ще го прочетат, а си струва.
Що се отнася до другото предложение, смело пускай теми за живопис, графика, скулптура, музика и прочие изкуства.Това е мястото.
Админът е великодушен човек и няма да ми се кара много.

[Krista bg]

Благодаря ти за отговора, Вес!
Отдавна исках да подхвана тази тема и
се радвам, че ми даваш известна свобода.
А пък аз ти обещавам да не прекалявам...

Валя, това което си представила не го бях чела,
но не ме учудва колко е добро! Особено това:

Да пукнеш - вика, - да се смряскаш, че и червеите да не могат да те намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер - вика, - че и аз бял ден да видя! Мари, боже - вика, - какви бяха тия късметлии жени, дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не мога да се отърва?... Дано озъбен те намерят насред пазаря агентите, - дума, - та и аз да се засмея един път в живота си...
Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози семейното положение.

[vvaallyyaa]

Обратно към: [ Чудомир][СЛОВОТО]


Не съм от тях


Не обичам, как'Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста - като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то - фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката - охка, пъшка, караха се, биха се, - па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.

Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас - пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им - сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: “Във всяка къща - и наредба, всяка коза - за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!” Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: “Нарочно - кай - ги оставяме, та да се проветряват.” Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице - сякаш цигани са се бърсали с нея!

Ооох, каквото, каквото - тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората - тъй си зная аз, и кой какво е правил - той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия - дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал - чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и

сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!...

Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и - тупуррр - събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и - какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата - три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: “Котарак - кай, - госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди...” Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!

От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: “Който гледа надолу - мисли за голо!” И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва - тук-там плува някое камбе!

Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас - разхвърляно, мръсно, една галимация!... Да започна да ти разправям, как’Сийке!... Ами не ми е по характера...

Не съм от тях!...


Обратно към: [ Чудомир][СЛОВОТО]
© 1999-2008, Словото
WEB програмиране - Пламен Барух

е, това е класика!
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID= ... 85&Level=1

[Shiny]

Творчеството на Чудомир наистина е класика!
Досега единствено на неговите разкази, и на "Бай Ганьо" от Алеко Константинов,съм се смяла почти до припадък

[Вещица]

Ех, момичета, усмихнахте ми вечерта
С години не бях се сещала за Чудомир. Бива да си го придърпам за четиво тия дни.

[Krista bg]

Ето още един шедьовър: Рицинус....и то Комунис!!!!
Сюрприз

Сдобихме се с апартамент. Три стаички, кухня, баня и вестибюл. Купихме си го, знаете, боядисахме си го, измихме си го и се пренесохме. Като се пренесохме, естествено, почнахме да си го нареждаме: тук креват, значи, там гардероб, тук маса, там етажерка, кушетка, ковьорче и така нататък. Окачихме пердетата, постлахме килимите, наредихме новите столове и стана просто красота и уютност. Спалнята боядисана в резеда, със златни черти, всекидневната в лимонов цвят, гостната, естествено, в бордо, а кухнята бяла-беленичка като медицинска сестра. Окачихме картинки по стените, поставихме сватбения си портрет, сложихме тук-там някоя вазичка, някоя дреболия, кажи-речи, всичко се нареди перфект. В десния ъгъл на всекидневната обаче гледам, че нещо липсва. Очебийна празнина, знаете, и несъответствие. Мислих, мислих и се сетих, че имаме една стара поставка за цветя. Трикрака една, дървена, малко остаряла, но нищо. Ще я почистя, рекох си, ще я лакирам, ще купя едно хубаво цвете и ще направя сюрприз на жената.
Речено и сторено. Донесох я, почистих я, облякох палтото и тръгнах към цветарския магазин. Не щеш ли, неизминал стотина крачки, насреща ми циганин със саксия. Не напълно саксия, а долна част на стомна, значи, но цветето - феерия! Екстаз! Кичесто едно, с широки листа и цвят до цвят, цвят до цвят.
- Хей, викам, Али, Асан, Сюлейман, продаваш ли това цвете?
- Ши пурдавам, казва, бе, чорбаджи, защо да не пурдавам, гладен стои ли се?
- Колко искаш за него?
Поиска ми една порядъчна сума, аз му дадох половината и веднага се съгласи. Съгласи се, знаеш, и тръгнахме към дома. Сложихме го в ъгъла на поставката и се отдръпнах да го съзерцавам.
- Така, значи, ще я лакирам, ще сменя саксията, ще я обвия с тънка зелева хартия и прелест. Циганинът се върти неспокойно и дума:
- Чорбаджи, молим, парите, че гладни циганчета ме чакат.
- Ей, почакай, казвам, чакай да го наглася, да му се порадвам. После трябва да ме напътиш, съвет да ми дадеш как да го гледам, как да се грижа за него. Слънце обича ли, сянка ли, много ли вода иска, малко ли?
- Ши казвам, чорбаджи, ши казвам: и слънце обича, и сянка, ама на сянка, да ти казвам, му е по-хубаво. А за вода - сипвай и не бой се!
Броих му парите и го изпратих. Щом си дойде жената, прегърнах я и я заведох при цветето.
- Ах - рече, - Буби-и - прелест, прелест! Това се казва интериор, това се казва ансамбъл. Тънък вкус имаш - рече, - знаеш какво да купиш. - И ме млясна по устата.
През целия ден с цветето се занимавахме. Аз лакирах поставката, тя го полива, обикаля го от всички страни и му се радва като дете. До вечерта обаче то започна да вехне и аз го полях пак. През нощта пак. На другия ден обаче то клюмна съвсем и стана нужда да викаме консулт. Съвещание, значи, между нас, съседката по апартамент, вратаря и млекаря.
Съседката дума:
- Почвата му е слаба. Малко нова пръст трябва и птичи тор да му се сложи. И червен конец да му се върже за уроки.
- Да - казва вратарят, - птичи тор е най-важното. Другото не е толкова важно.
Млекарят обаче зае друго становище:
- У нас - казва - по селата такива буренаци колкото щеш край плетищата и много добре си виреят. Може би попово прасе да се е загнездило в корените му и ги гризе.
- Как, казвам, така буренак, та това е рядко и скъпо цвете.
- Тук в София може да е рядко, но у нас го не смята за нищо и му думат кърлеж.
- Кърлеж ли? - ахна жена ми. - Не може да бъде! Абсурд!
- Ти много знаеш - тросна му се съседката. - Такова кичесто червено цвете и - кърлеж.
И като се обърна към мене, добави:
- Брат ми е тука - казва, - на гости ми е дошел. Той едно време се учи за агроном, но после стана ветеринарен лекар. Има голяма градина и много разбира от цветя. Ще го повикам и ще ни каже. Почакайте малко.
Пристигна по халат и ветеринарният, значи. Поклони се, избърса си очилата и като ни изслуша внимателно, кихна и рече:
- Това растение, уважаеми дами и господа, е известно с латинското название рицинус комунис, но някои му казват само рицин, а други - кърлеж. От семената му се добива рициново масло, което служи за разслабване на стомаха и пр. В по-голяма доза го даваме и на конете. То може да бъде всичко друго - не и цвете, но щом сте решили да му окажете тая чест, аз не се меся - казва, - но това е факт.
- Рицинус - изкрещях аз, - и при това комунис. Затова, значи, е червено и не иска да вирее в моя дом. Аз, който съм посветил живота си в борба с разрушителните елементи в държавата, който съм проливал кръвта си в борба с тия врагове! Аз, който... невъзможно! Недопустимо в моя собствен дом!
Спуснах се към ужасното цвете, сграбчих го да го запратя през прозореца и какво мислите? Стъблото му се измъкна изведнъж из пръстта без никакво коренче, без никаква жилчица, а просто клон, цъфнал клон, откършен отнякъде и забучен в пръстта.
Сюрприз, представете си, неочакван и безобразен сюрприз.

[Krista bg]

Както знаем, Чудомир е бил и художник (доколкото знам е завършил дори Рисувалното училище). Ето малко картини от него:



"Лъжлив Съби"



"Венеция"


"Нашенец с лула"

"Пастир"

[vesal]

Кръщене

Да кръщаваш дете не било тъй лесно. Особено подофицерско дете. Не си гледа селското произхождение и големите крачуни младшият подофицер Стамат Рунтов, а налетял на гражданка, знаете. Пролетес ходил на някакви стрелкови курсове в Пловдив, залюбил се там с някаква си шивачка и нали е силен по фортификацията, обходил й фланговете, значи, атакувал я на бърза ръка и я взел в плен.
Пристига една вечер след проверка у дома, тропва с крак, козирува, а зад гърба му, слабичка, свитичка, стои шивачката.
- Аз, вика, кръстник, имам чест да доложа, че завърших успешно курсовете в Пловдив. Освен това, вика, и друга една работа свърших. - И поглежда ухилено към нея.
- Разбрах, разбрах, думам му, всичко ми е ясно, само това, дето ми казваш кръстник, не мога да разбера добре.
- И за това ще ти доложа, вика. Едно време баба ви Христина е венчавала моята баба и кръстила всичките й деца. Оттогава сме свикнали у дома и на целия ви род все кръстници думаме.
- Щом сте свикнали, казвам, добре. А после?
- После ще ни венчаете, казва. Набързо ще ни венчаете, защото ротният се сърди, пък и самата работа не търпи отлагане, казва и ми смига многозначително.
Нямаше как, венчахме ги още същата неделя. Присъствува и ротният му с госпожата, от село имаше доста хора и от града също. Попримърка попът молитвите, друснахме му едно попско хоро, и толкоз. Едно кротко хорце, знаете, едно крепко - пет стъпки вдясно, спреш се, поклониш се, пак пет стъпки вдясно и така нататък. "Лесна работа, мисля си. Дано все тъй върви и да не рече попът да го обърне я на пайдушко я, или пък на някое, в което има клякане, че както съм слаб в игрите и каквито ми са тесни панталоните, може да се изложи човек."
Както и да е, свърши се. Венчахме ги, значи, платих си на попа, на църковното настоятелство, на клисаря, на певците, на тоя, дето би камбаната, на децата, дето държаха светилниците, и на още много други. Купих им един голям медник, те ми донесоха мисирка и си завързахме роднинство един вид.
Не се минаха и пет месеца, роди им се момиче по съкратения метод. Едно червено маймунче, знаете, с косици и големи крачуни - същински бащичко!
- Ще кръщавате пък сега, дума ми Стамат. Аз, казва, исках войник да бъде и да служи на отечеството, а то излезе фуста, но за втория път ще видим! - И сучи мустак.
- Добре, казвам, добре. То си е ваша домашна работа и каквото сте решили, това да е.
Не се мина много, и получихме покана. Едно стъкло ракия, панделка на шията и ментени бонбони.
Разтичахме се, знаете, приготвихме разни там гащички, ризички, шапчици, чорапки, повойчета и рано сутринта в неделя в тържествена процесия се проточихме за към тях. Най-напред кучето, значи, след него слугинята с даровете и най-после щабът - аз, жената и децата. Като доближихме къщата им, от вратата още ме посрещна един врясък, един вик, сякаш колят някого. Влязохме в стаята, гледаме, уважаемата кръщелница посиняла от писък, а над нея майката на Стамата, стрина Кера, я бута с пръст по пъпчето, смърка й с уста и се мъчи да я укроти:
- О, о, о! Няма, баби, няма... А, а, а, моето Керче, моето пиленце!... Хайде, хайде, баби, че ще идем на дяаа, на дяаа...
Сватята й госпожа Гена, дошла също по случая от Пловдив, свила се, със зачервени очи, до краката на детето, мълчи и сумти.
- Е, готови ли сте?-питам ги аз
- Ооох, всичко е готово, кръстник, всичко е наредено, само името, пустото му име не можем да изберем - отговаря кумичката. - От една неделя се караме и очите ще си издерем за него. - Ще ги издерем я, като сте такива неразбрани! Че лошичко ли е мари, сватя, лошичко ли е да го кръстим Керка? Кера, Керка, Керче-шекерче, от това по-хубаво, на баба си името да носи, има ли?
- Недей така ма, сватя, недей настоява толкова. Четири унуки имаш, да ти са живички, на твое име кръстени, а на мене това ми е само и я роди Спаска пак момиче, я не. Съгласи се Генка да го кръстим.
- Как ще се съглася мари, сватя? Ти луда ли си! От един месец съм кюхнала тука, работата си в село съм зарязала и само за това стоя. Как ще се съглася? Ти кога отхраниш и отгледаш левент като мой Стамата, кога стане подофицерин и кога ти роди момиче, кръщавай го, както щеш, но сега не отстъпвам!
- Ама чакай ма, сватя, не се ядосвай ма. Най-напред ми кажи, той ли го роди, или моята дъщеря, а?
- Не ви питам аз и никого не слушам! И не ме карайте да си развързвам устата. Не ви ли стига мари, дето ми подмамихте момчето, дето го омагьосахте, та му навряхте в ръцете мършавата си дъщеря, дето ни хляб знае да меси, ни камина да измаже, нито пък лятно време нещо в полето да ни помогне? Не си ли я виждаш, че по цял ден седи при печката и плете фигаро, а ний от село пренасяме дърва, мъкнем лук, картофи и фасул. Какъв чеиз й направихте мари? Гола като циганка ни я натрапихте. Не давам да се кръсти детето на друго име, не давам, па ако щете, и на парчета да ме направите.
- Лоши уста имаш, сватяаа! Господ да ти плаща. Ама аз пак ще те моля Генка да го кръстим, че тъй му прилича, пък и майка му тъй иска. Не се пита никой тука, а майката само. Каквото тя рече.
Извръщам въпросителен поглед към кумичката, а тя мига през сълзи и нарежда:
- Оох, че зная ли, кръстник, зная ли? Аз, правичката да си кажа, не харесвам ни едното име, ни другото, но повечето съм съгласна с мама, и то да го кръстим не Генка, а Евгения, а ний ще си му казваме Женичка. По-красиво е, вика, и по-модерно някак.
- Вятър работа! Нищо подобно - изревава зад гърба ми току-що пристигналият Стамат. - Не слушай женорята, кръстник. Нека си лаят те. Ако беше момче, щях да го кръстя Вълчо, на баща си на името, но понеже е женско, Слава ще го кръстим и вярселям! За слава и чест на България. Толкоз! И повече да се не приказва в строя! Хайде! Ходом, че попът ни чака!
Жените ахнаха изненадани.
- Не давам Керка, брей! Тъй да знаете! - крещи стрина Кера, грабва детето и хуква към вратата.
- Божичко, удуши Генчето тая проклетница - разпери ръце госпожа Гена, втурна се след нея и я хвана за полата.
- Майчице, детето ми! Евгения, Женичката ми! Душичката ми! - пищи като луда майката и се хвърля върху двете вкопчани жени.
Грамадният младши подофицер Стамат Рунтов блъсва жените, застава разкрачен на вратата и изревава страшно:
- Сволочи със сволочи! Ще ви дам да разберете! Мирно!
И като разкопча поясока си, започна да пердаши когото свари.
Едва успях да се измъкна през кухнята. След мене и другите домашни в разсипан строй и в обратна, тъй да се каже, процесия се проточихме за дома. Най-напред аз, след мене жената, а най-отзад слугинята с децата.
Кучето, подушило с време опасността, си беше офейкало отдавна.

[Krista bg]

залюбил се там с някаква си шивачка и нали е силен по фортификацията, обходил й фланговете, значи, атакувал я на бърза ръка и я взел в плен.

[vvaallyyaa]

[vesal]

Локумите


Назначиха Ганя Гущеров за общински бирник в село Каменяк. Средна възраст човек, значи, женен, неосъждан, лявото му ухо пробито, но три години стоя без работа, та заприлича на сиромах Лазар.
Като го изпращала жена му, вън до пътната врата му прочела конско евангелие:
- Това, дето ти рекох, ще ти го повторя: Започваш пак служба да служиш, ама мисли за тебе, за мене, че най-много за децата. Кротко, внимателно и чукне ли часът, на масата да бъдеш. От къщи - в канцеларията, от канцеларията - в къщи. Никакви кръчми, никакво пиене! Ни вино, ни ракия, ни коняк, ни ром! Нито глътка, нито капка, че сръбнеш ли веднъж, отиде ти службицата и аз не мога го понесе. Или ще се удавя, или ще се обеся. Тъй да знаеш, казвам ти го. Не мога го понесе...
Клима с глава Ганьо Гущерът, съгласява се по принцип с преждеговорившата и клетва дава да се води точ в точ с конското евангелие и поема с торбата към Каменяк.
Пристига в селото, посрещат го сърдечно и нали пустата му служба е важна и засяга населението по паричната част, всеки иска да се запознае, приятел да му стане и всеки го дърпа, значи, към кръчмата за почерпка.
- Да идем да сръбнем по едничко за добре дошъл, г-н бирник!
- Да му опънем по чашка, г-н Гущеров!
- По едно коняченце с лимонче така... много е питателно преди обяд...
А той, човекът, се бори със съвестта си, калява си волята и се противопоставя енергично. - Не мога, вика, братя, не пия! Съжалявам, вика, но от пеленак не съм слагал такива неща в устата си. Не, вика, че убеждението ми е такова, а просто на просто организъм. Извинявам се, но не мога. Съжалявам. Виж, ако чак пък толкова настоявате, едно локумче мога да взема.
- Дай един локум на госта бе!
- И от мене един, но по-голям да е!
Дъвче си Ганьо втвърдените локуми, преобръща ги из устата си, сякаш яде живи водни жаби, и продължава да упорствува и да се бори.
Днес тъй, утре тъй, докато почна да слабее и да му се вие свят от въздържание. Слабее човекът, пусталее и туйто.
Един ден, като му причерняло, си рекъл на ума: «Досега търпях, търпях, ама отсега, рекъл, да прощават и жената, и децата, и службата, и държавата. Ще наредя да ми носят тайно винце от Голо бърдо, рекъл, и ще си го къркам вечерно време в къщи. Ще пусна пердето, ще му седна, та да става, каквото ще. Защото и тифус върлува из селото, рекъл, и война се е задала, и умирачка има на тоя свят.
Нагласили се с хаджи Донча от Голо бърдо. Той, значи, ще му праща с момчето по една дамаджана и ще казва, че е оцет, а Ганьо ще внася парите срещу данъка му. Натурално изплащане, значи. Тайно и под клетва.
Денем, кога е с приятели, един вид с локуми, бели сладка и шоколадчета, а вечер - черно винце; денем - демагогия и заблуждение, а вечер - ох, на дяда!
Карал така наш Ганчо, изпълнявал новото разписание чак до свети Трифон Зарезан. Като дошъл тоя голям празник, цялото село се събрало в лозята. Отслужили поповете молитвата, благословили, подрязали лозята и се наредили всички около курбана. Хапнали колкото хапнали, дошло време и до сръбване. Пък вино, вино, едни тумбести дамаджани, едни шарени бъклици, едни калайдисани медници, та да ти е драго да гледаш. И никой не се сетил на наш Ганя локум да донесе, представете си!
Гледал той селяните как вирят бъклиците и как топят рунтави мустаци в белите медници, гледал и преглъщал на сухо, чак по едно време дядо Власи се обадил:
- А бе, бирниче, рекъл, поне за хатър на свети Трифона му дръпни един път бе! Такъв ден веднъж в годината бива, че може ли така?
А Гущерът маха с глава отрицателно и очите му се наливат чак.
- Ако има грях най-подире, на мене да го пише господ, ама сръбни си и не разваляй празника. Ами Свети Трифон е то. Я опитай моето винце. От стар мискет е. Само една глътчица.
- Хайде, хайде - намесил се и дядо поп Иван. - Благословено нещо е, божа кръвчица и нито е срам, нито е грях. Цукни му издебеличко, па ако умреш, аз съм насреща.
Ганьо Гущерът се подърпал, поопънал се още малко, па като се прекръстил, рекъл:
- Да става, каквото ще!
Поел с разтреперани ръце бъклицата от дяда Влася, дигнал я като бинокъл нагоре и дълго време оглеждал небето със затворени очи.
Пресрамил се, значи, човекът, поотпуснал се, че като му се отпушило гърлото - ха бре с бъклицата, ха с дамаджаната, ха сега пък с медника, - насмукал се като муха на волски корем и ги настигнал. Завило се след това едно хоро, зачупили се ръченици, разиграли се, дето има една дума, старци и пеленаци. Че борби, че прескачаници, че тупкане на калпаци, че търкаляне по поляните, изпонапило се мало и голямо, а само наш Ганчо се държи и нищо му не става. Като се свършило виното, станал, отръскал се като куче от роса, оставил пияните да се търкалят и поел за село.
На другия ден стоят в кръчмата махмурлии селяни и си приказват.
- Брей - дума дядо Власи, - ний че бяхме втасали и прекиснали всички, и дума да не става, ама чудя се на бирника. Какво беше това негово гърло бе, какво беше това чудо! Стари и изпечени пиячи се осрамихме пред един човек, дето през живота си не е куснал ни вино, ни ракия. Чудна работа, знаеш! Чудна работа! Гледах го бе, пред мене стоеше и през цялото време пиеше юнашки и нищо не му стана.
Нено Керин, който си беше поръчал горчиво кафе, облиза дъното на чашата с дългия си език и рече важно
- И аз тъкмо за това мислех, дядо Власи. От локумите ще е. Сутринта, преди да идем в лозята, аз го почерпих един, горският го почерпи, Митьо Лелин му поръча и не зная кой още, но четири локума си подложи на корема и тогава дойде. От тях ще е сигурно. - И като си разкопча левия калцун и се почеса, добави: - Ама и аз вече ще си имам обица на ухото. Зададе ли се друг път такова пиене, ще туря в пояса пет-шест локума и тогава ще тръгна.

[vvaallyyaa]

* „Ако животните имаха разум, те също биха вършили глупости като хората.“
* „Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция.“
* „Жената само когато я лае куче и минава мост над мътна река, не мисли за мъж.“
* „За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа.“
* „Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.“
* „Дори и котките се облизват, кога ги похвалят.“

[Krista bg]

ЧУДОMИР - ХУДОЖНИКЪТ



Димитър Христов Чорбаджийски - ЧУДОMИР- е ярко и своеобразно явление в нашето изкуство. Завършил Художествената академия в София и започнал творческият си път, като карикатурист в столичният печат, след Първата световна война той се завръща в родния си край и се установява в Казанлък, където организира и първата си самостоятелна изложба. Учител, читалищен и музеен деятел, фолклорист, редактор, той като че ли се отдалечава от изобразителното изкуство. В трийсетте години, като постоянен сътрудник на всекидневника "Зора", Чудомир отново, наред с голямата си серия весели и хумористични разкази, печата и политически, и битови карикатури и рисунки. Разказите му притежават високи художествени качества и остават с непреходно значение в златния фонд на нашата литература. През последните две десетилетия на живота си, Чудомир се завръща към първата си любов и създава богата, предимно акварелна, серия под названието "Нашенци". Съхранена в къщата-музей в Казанлък, тя е едно от представителните достояния на родното изобразително изкуство.

[vesal]

Фюуууут!"

За учителя Макаринчев искам да ви разкажа. Преди три години, щом пристигна в градеца ни, като се развъртя, като се разтича, като се впусна в една дейност, рекохме си: "Ето това се казва народен човек, интелигент и просветител!"

Мине се не мине - сказка в читалището, мине се не мине - реферат в женското дружество; родителско-учителска среща да има - неговата дума се чува най-много; митинг против Ньойския договор да има, той е на трибуната, а умре ли някой виден гражданин, ще му дръпне едно слово, че ще разплаче и гробарите даже. Пък едно перо има - огън и пламък! Да ти напише статия в окръжния вестник, да я зачетеш на обяд, ще ти изстине чорбата, а ако си лапнал парче хляб, тъй ще си остане на топка в устата ти и няма да се сетиш да го глътнеш.

С пръст посочен от съдбата човек, за общественик роден. И в управата на безплатните трапезарии го избраха, в настоятелството на "Червен кръст" влезе, най-после му възложиха единодушно да председателствува и читалището.

Щом стана председател, като почна една дейност, като разви една енергия, читалище "Светулка", което дотогава имаше само един чувал книги и 75 стола в салона, заприлича на академия.

Бре театър основа, бре музей нареди, бре оркестър, хор, народен университет, лотария разиграва, а по едно време като рече:

- Вестник! Вестник!

И дорде го не почна, не млъкна.

- Как може, казва, един седемхиляден град без свой печатен орган? Где ще се развиват и разясняват културно-стопанските въпроси? Докога ще държим в неведение широките народни маси?...

Управителният съвет мърда, кръшка, па се съгласи. Избраха редакционен комитет, който веднага почна трескава не, а маларична работа даже, ако може така да се рече. Понеже единият член от комитета беше акцизният началник и пиеше, а другият беше търговец на козя пастърма и пътуваше по селата, цялата тежест падна пак върху учителя Макаринчев.

В първото заседание, което стана още на другата вечер, дебатите се развиха около името на вестника. Той предложи да е "Светулка", защото тъй се казваше и читалището, но търговецът на козя пастърма се противопостави аргументирано:

- Светулка, кай, е гадинка нищожна и свети от време на време. Само по жетва свети. Освен това, да прощавате, ама тя свети не с главата, да речем, а някак си изотзад, което не ми е прието, затова предлагам да се кръсти "Светилник".

- И това име не е дотам на място - обади се акцизният. - Слабовато е. Нали ходя по селата и правя сравнение. Къде е електриката, значи, къде е светилникът! Мъждука само и ако свещта е от чист восък, горе-долу бива си я, но изгори ли свещта, чукай орехи с него.

Учителят Макаринчев, който на младини беше цапаросван със светилник по главата, също се противопостави на това име.

Мислиха, кроиха, предлагаха и "Сияние" и "Пожар", и "Фенер", па най-после с големи усилия се спряха на "Кандило". Слабичко да свети, значи, но постоянно и упорито. Дадоха си обещание ,че ще го поддържат непрекъснато с масло, почерпиха се за кръщавката и се разотидоха.

Че беше назряла до капване нуждата от местен вестник, се увериха веднага. Щом излезе първият брой, почнаха да пристигат в редакцията толкова статии, дописки, фейлетони, повести и романи, че главният редактор, хванал с двете ръце дългата си като пъпеш глава, се чудеше какво да прави.

Учудването му мина всяка граница, когато писарят от лесничейството му донесе една трагедия в седем действия и две картини и настояваше да се отпечата в следния брой. Ами сега? Вестникът по формат напомняше носна кърпа. Във всеки брой обявленията на съдия-изпълнителя заемаха двете страници, третата беше с реклами на читалищното кино, оставаше, значи, само една страница за "наука, просвета, стопански въпроси и осветление на обществото", както пишеше в подзаглавието му.

А материал пристигаше и се трупаше на купчини всекидневно и съчинения валяха като из ведро.

Лальо Тарамбукът например в съдружие с Григор Протестантина стъкмиха дописка против овчарските магарета.

Овцете, пишело в нея, могат да пасат из чуждите ниви след жетва, обаче магаретата не, защото гризят корите на младите дръвчета и т.н.

Пеньо Разсолков дал уводна статия против майка си, загдето не му преписала по законен ред два декара зеленчукова градина.

Димо касапинът изпатил свирепа дописка против ветеринарната власт, че му отровила кучето.

"Аз, пишел, господин редакторе, както знаете, съм сиромах и даже бездетен. Кученцето си го имахме в къщи, един вид като наша рожба, а те му подхвърлили хап с отрова. Може ли такъв тиранизъм спрямо мене, който съм редовен член на читалището? Бива ли?"

Пъшкал главният редактор, потил се, пъшкал, потил се, хвърлял в коша съчинения, докато се разболял. Втресло го точно срещу деня на годишното събрание.

И ти да си на негово място, и тебе ще те тресе. То не е шега работа. На другия ден оная паплач от сътрудници, на които статиите и дописките са били хвърлени в коша, като го подхваща - бре апострофи, бре освирквания, бре викове: долу! Докато го бламирали, без да може да си прочете отчета. Изгониха го от читалището, значи, не го вписаха в листата на трапезариите и "Червен кръст" и свърши. Отчая се човекът, отказа се от сказки, от реферати, от речи по митинги и умре ли някой виден гражданин, просто няма кой да разплаче с подходящо слово опечаленото събрание.

Прибра се у дома учителят Макаринчев, усамоти се, купи си две мисирки, храни си ги, пои си ги и мълчи, мълчи, мълчи. Ни със съседи говори, ни с приятели, ни с животни. Поиска ли му се някога да развие дейност, ще иде до курника при мисирките, ще свие устни и ще свирне: "Фюуууут!"

Те не чакат да свирне даже, а веднага му се обаждат бързо и отсечено: "Клю-клю-клю-клю"...

После повтори, потрети и като се увери, че напредват в отговорите си, поусмихне се, хвърли им шепа царевица, па се извий и закрачи бавно пак към къщи.

[summerwine]

И аз съм му почитателка!
много е......естествен,весел,чист.....
Когато бях малка,майка ми ми го четеше и се смяхме със сълзи!
Благодаря ви!

[deteto]

И аз съм му почитателка!
много е......естествен,весел,чист.....
Когато бях малка,майка ми ми го четеше и се смяхме със сълзи!
Благодаря ви!

И аз много Ви Благодаря!Върнахте ме в детството!

[Alexa]

Прекрасно! Нямам какво да добавя! Един от любимите ми автори с неподправен, жив и тънък хумор.

[Krista bg]

Ето още един шедьовър на Чудомир. Скъп спомен от ученическите ми години, ме връща във времето, когато го разигравахме като сценка на училищните празници. Насладете се и вие.



ПРОВИНЦИАЛИСТКИ

- Добър ден, Пешке, къде се губиш ма, цяло лято не съм те виждала?

- Остави се, сестро, да му се не види и лятото, и проклетията, от пусти гости очите си не можах да отворя.

- И ти ли като мене, горката, гости си посрещала?

- Да почна да ти разправям, Тодорице, то край няма. Да не дава господ никому такова нещо.

Мари аз хубаво виках едно време на наш Теня, когато беше помощник-кмет. Ти, думам му, си се заловил да обявяваш нашия град за курортен, но прави си сметката! Родът ви е голям, напълнил е цяла България, ще почнат да се точат всяка година гости, че няма бял ден да видим. И тъй излезе. По-миналата година се домъкна сестра му от Пловдив с три деца и свекърва й, миналата пак дойдоха, защото докторът им бил препоръчал три сезона подред да идват. По корем се повлякох, дорде ги отбия тази година да не идват пак. И тъкмо си мислех, че това лято ще си почина, сестро, и се домъкна братовчедка му, парясницата, от София. И не иде сама, ами и другарка си води. За общество, кай, я водела. Напуснала мъжа си, хубостницата му, дошла тук да се поправя нервено. И поправи се, кучката ниедна, три кила и шестстотин грама е качила за два месеца и още се поправя. И колкото тя дебелее, Тодорице, толкова аз отслабвам, и колкото на нея й минава нервената болест, толкова мене ме хваща. И сега, тъй както си седя в кухнята, като ми се разиграе нервът - не зная какво върша. Онзи ден като цапардосах Цанковичината котка с дилафа, и там си остана. Теньо я зарови в купището.

- Ами аз мари, сестро, родна сестра, дето се казва, на мъжа ми, и пак до гуша ми дойде. "Вий, како, кай, сте бездетни, та рекох да доведа децата да ви развеселят къщата." Да им се не видят децата и намярата. Бива, бива, Пешо, ама то раждало, раждало, че не помислило. Пет хайдутина ми доведе и пак е в положение. Че като почнаха да се катерят по праскови, по сливи, по круши, не остана място непретършувано. Една саксийка имах с бяло мушкато, от кичестото, отскубнаха го от корен - главата им господ да отскубне!...

- Нашите пък, като се наспят като буби, станат и право в кухнята: "Оле, че ти е хубаво млякото, стринке! Колко ви е вкусно маслото, мадам!" Сиренето ни било балканско, медът ни миришел на липов цвят - натъпчат се като чували и хайде на разходка. А аз мия паници по цял ден и готвя. Точилката ми не излиза от ръцете. Като рекли: хубави баклави правиш, стринке, тънки баници точиш... Да им се проточат червата дано!

- Онзи ден бях прецедила доматен сок в качето, щях да го сваря за зимата, а те, просяците му ниедни, да вземат да потопят котката вътре, та да станела червена. Носовете им да почервенеят дано! Три кафени чаши ми счупиха, сестрице, и две чинии. Най ми е жал за чинията - от сватбата ми беше останала, с червени гюлове наоколо прошарена.

- Нашата хубостница пък, дордето се държеше на голямо и се против мъжете говореше, щом надкачи второто кило, и почна да си къдри косите. И сега всяка вечер я изпраща на Дона Кевина хубостникът. Да ми е бари мъж, а то! Не зная майка му, чунким, че до вчера ходеше чуждо пране да пере. И да речеш, на някаква служба че е, а той трудовак.

- Завчера, в неделя, връщам се от черква и какво мислиш, заварвам двамата дангалаци окъпали кучето в коритото на чешмата, свалили го на земята и го чешат с белия ми гребен, кокаления, дето ми го донесе Теньо от заарския панаир. Пък малките намерили кълбетата с цепените парцали, дето ги бях приготвила за черга, развили ги, изкачили ги по дърветата, окъсали зелените кратуни, провисили ги и тях и си правят градинско увеселение. Като ме блъсна една глава - до вечерта не станах от леглото. Цяла нощ ми слага Теньо оцетени кърпи на челото, та едва на разсъмване съм заспала.

- И като рекли нашите кокони: "Как лесно минава тук времето, стринке, как неусетно се изминаха два месеца!" - а не питат мене, че тия два месеца ми се сториха като две високосни години.

- Най-много ме е яд мене на наш Теньо, гдето стана причина градът ни да се обяви за курортен. Какво му е курортното толкова ма, сестро? Малачките ли и говедата, дето дигат пушилката заран и вечер, или болести няма из него? Я, на Стояна талигаджията не умря ли момчето от охтика миналата неделя? Ами Кина Узунчина, ами баба Тота, ами на Христа Пазвантина и двете момиченца не умряха ли? Целият град е пламнал от болести, а те - курортен, та курортен. И комари има, и бълхи има, и вятър духа като из фуния... Аз наш Теня има да му вършея тръне на голата глава, ама де да видим.

- Балкански въздух имало! Чунким нашата парясница не живее до Семинарията и Витоша им е до пътните врата. Келепирджийки мари, Тодорице, какъв ти въздух - келепир търсят!

- Търсят те, ама да има да земат вече. Дойде ли лятото пак, взимам си куфарите и право у тях на гости. Няма да им се обаждам никак. Да се пукнем от горещини и теснотия, цяло лято там ще седим. Да ги науча аз тях как се чеше куче с кокален гребен и как се боядисва котка с доматен сок!

- Аз да зная, че лятос ще ми се обадят с писмо, веднага ще им телефафирам, че заминавам за Солудервент да си церя стомаха; ама не знам дали ще ми пишат, или ще се изтърсят изневиделица още след Великден. Затова съм намислила друго и онзи ден говорих с Ганя фелдшера даже. Той, нали знаеш, води на леля Пена на мъжа й сестрина дъщеря. Дойде ли май, ще го накарам да тури жълто байраче на нашата порта. Едно жълто байраче и едно обявление, че в тази къща има заразителна болест. И ще се изреждаме, сестро, всички през лятото да лежим по една неделя, та дано се отървем... Какви бяха тия гости, какво бе туй чудо!

[Мавина]

Много ми харесва творчеството на Чудомир.
Невероятно,забавно,увличащо.
Чела съм неговото творчетсво много пъти.
И колкото и да го чета не ми омръзва.
Чудомир е актуален и днес ,независимо
времето в което е писал.
Ще следя темата с интерес.

[СуАйгъръ]

Туристи

- Да идем, Цвятко, да направим и ний един излет до Балкана! - думаше един съботен ден на мъжа си мадам Гоца. - Целият град, куцо и сакато, ходи въздух да промени и линията си да оправи, само ний кюхтим тука и дебелеем. По-миналото лято още се канехме. Лятос обуща си купих, уж дано тръгнем, а то!... Погледни се на какво си замязал от тлъстини, че и мене погледни! Стига туй пусто лежане! Да идем утре! Съгласи се, защото инак сама тръгвам с туристите. Сто и десет кила съм вече - не ща повече. Тръгвам! Чу ли?
- Добре де, добре - изгрухтя бай Цвятко, обърна се на кушетката и захърка отново като мотоциклет.
Разшета са мадам Гоца, заприготвя се, прати слугинята на пазара да купи месо за кюфтета, сардели, кренвирши, халва, домати, краставици, пиперки, свари 14 яйца, напълни една кутия с кайсиев мармалад без кожиците, отряза и половината свинска луканка. И като прибави два хляба - единия ръжен за регулиране на стомаха и другия обикновен, - мушна една матара с вино, шише коняк, спиртник, кафе, килимче, мушама, долни дрехи, чорапи, сапун, четка за зъби, клечки за зъби, вилици, ножове, две чинии, вазелин, аспирин, йод и пудра за подсичане, натъпка раницата тъй, че заприлича на нея самата. Вечерта ядоха рано и легнаха да спят.
Щом си легна, бай Цвятко заспа и захърка веднага. Мадам Гоца, или Оче, както галено я наричаше мъжът й, обаче унесена в прелестите, които щеше да й открие утрешният ден, заспа едва три минути след него и като взе октава по-високо от бай Цвятко, захърка звучно и отмерено и тя.
На сутринта, като ги събуди слугинята, бай Цвятко се сети какво го очакваше, изпъшка, отиде в кухнята да се мие и като видя ужасната раница, политна да падне, но се задържа. След това с изражение на човек, когото щяха да водят на заколение, почна да нахлува стария си ловджийски брич, останал отпреди войните, който се оказа тесен и не можеше да се закопчее под коленете, та стана нужда да го забожда с безопасни игли. Облече и едно вехто палто, нахлу един каскет, надупчен от молци, и като изпъшка пак, седна на миндера да чака нови заповеди.
Мадам Оче отначало беше решила да пътува без колан, но като помарширува по нощница из двора и се убеди, че коремът й не върви в такт с краката, а избързва напред, върна се в стаята и го сложи. После сложи в раницата малко сланинка, два лимона, завърза и туристическите си обувки, които щеше да обуе на края на града, помогна на мъжа си със слугинята да натовари раницата и като се прекръсти и целуна котето, тръгнаха на път.
Любопитно да види похода на двамата знаменити туристи, слънцето тази сутрин беше станало рано. Забил нос към земята под тежестта на товара си, бай Цвятко го не виждаше. Накрай града само го почувствува, като му припари на нагънатия врат; обърна каскета си обратно и запристъпя още по-сърдито, със сумтене. Мадам Оче, доволна и весела, смени обущата си под един орех, закрачи още по-енергично, като тананикаше:
- Балкани, дигай-те се... в нее-бе-са-таа!...
- Аха! Да се дигат! Нека се дигат! Аз... а... таквоз... по равното едвам, че... Нека се дигат, да видим де ще му излезе краят! - ръмжеше претовареният съпруг и пристъпяше като слон по прашното шосе.
- Ама нима се умори? И аз малко се поизморих, ама ми е леко, леко... Струва ми се, че и оттатък Балкана бих отишла.
- Леко ти е зер! Леко ти е- само себе си носиш... а таквоз!
След като изминаха първия километър обаче, мадам Оче, задъхана вече внезапно извика:
- Олеле, Цвятко, една презрамка ми се скъса!
- Глава да е здрава! - обади се сърдито бай Цвятко.
- Оле, оле, свлича ми се комбинезонът!
- Да се свлича! Къде ще иде!
- Оле, не мога! Да спрем за малко да се пооправя.
- Да спрем, да спрем, ама спрем ли... а... таквоз, мъчно ще ме накараш да тръгна пак!
След втория километър в ушите на бай Цвятка бръмчаха електрически звънци, а на мадам Оче й залепна езикът о небцето и тя забрави туристическия марш. Като рече да въздъхне по-издълбоко от умора, нещо изпраска и тя се хвана с двете си ръце през кръста и спря.
- Олеле, Боже, сега пък коланът ми се откопчава! Нещо пука.
- Мене кокалите ми пукат и пак си мълча. Хайде! Хайде, че балканите се дигат в небесата... а... таквоз! Хайде!
- Е, като се дигат, нека си се дигат! Притрябвали ми са! Чунким като не идем там, че голяма работа! Балкани! Камънаци само!
- И аз тъй думам, ама ти като си рекла!...
- Я да не ходим чак там, Цвятко! Я виж там отсреща в нивите каква природа има! Какви върби зелени и каква поезия!
- И кладенче... а... таквоз, и кладенче има там.
- Кладенче ли? Е, Боже, ами че защо се бавим тогава? Я да идем да си поседнем там, да си починем и похапнем! Защо ни е този балкан? Пък и дъжд може да завали, и град да падне. Оох, да идем, Цвятко, че и бримка ми се е скъсала на чорапа! Да идем! Не мога повече!
Бай Цвятко я изгледа с облекчение, скърши устни да се засмее уж, понадигна раницата и двамата туристи завиха вляво от шосето по високите и неравни синори.
Само два пъти повече от мъжа си падна мадам Оче и разцепи по най-новата мода роклята си отзад. Заловена за раницата на изнурения си, с изблещени очи съпруг, тя пристъпяше с последните остатъци на своите сили, като пухтеше страшно. След като се стовариха още един път при прескачането на вадата, заловени за ръце, най-после те пристигнаха в мечтания оазис. Постлаха килимчето, мушамата, палтата и като грамаден денк с манифактура мадам Оче с тръшна на тях.
Клекнал над раницата, бай Цвятко ръмжеше през нос:
- На ти тебе дигнати балкани... а... таквоз!
- Оох, сърчице! Ох, задушавам се! Душата ми излиза! Коняк! Конячец!
Бай Цвятко й сипа една чашка. Тя я глътна изведнъж, примляска и затвори очи.
- На, вземи още една чашка! То помага! Много помага.
- Ами ти защо си не сръбнеш? Пийни си и ти!
- Мене не гледай ти, а... таквоз, аз с шишето ще му опъна.
Щом изпи и втората чаша, мадам Оче намести главата си на коравата раница, затвори пак очи и захърка пискливо и проточено. Бай Цвятко, като надигна няколко пъти стъклото с коняка, се свлече до нея и като взе пак октава по-ниско, забръмча тъй гръмогласно с гърлото си, че жабите се нацамбуркаха ужасени коя където свари из водата. Млъкнаха подплашени птичките, изпокриха се из дупките и гущери, и буболечки.
Само един стар паяк, който се беше спуснал от върбата точно над устата на мадам Оче, се люлееше безгрижно и леко на тънкия косъм паяжина, тласкан от въздушното течение, което излизаше от устата й.
Той, види се, беше глух.


П.П. Дядо много харесваше този разказ и все ме караше да му го чета, защото беше незрящ от преди сватбата на майка ми.

[tedunco]

Оу, а разказът дето съпругът обвинява жената, че не може да готви и като загаря манджата мъжът казва" ето това мирише на мамината манджа"

[Ellcrys]

Благодаря Ви, дами! Един от любимите ми писатели!!!

Моят свекър е родом от село Турия, което е родното село на Чудомир. Той ми е разказвал, как много от героите в неговите разкази са истински лица и дори ми е показвал къщите в които са живели.

[tedunco]

Освен да ни организираш екскурзия